Котешко приземяване

 

Деветте живота на котката са само метафора. Но тя въпреки всичко се опира на реални неща. Например, котката Сабрина, която се приземила от 32-ия етаж на нюйоркски небостъргач на бетонния тротоар. И при това не само останала жива, но и се разминала само с избити зъби и леко нараняване на гърдите. На мястото на Сабрина, всеки човек би се размазал. Работата е там, че котките и хората падат различно. И в това няма нищо свръхестествено или демонично, както смятат някои.

Котките имат изключително ефективен вестибуларен апарат, което им позволява при падане да се ориентират в пространството. Още в началото котката бързо се извърта така, че се оказва с лапи надолу. В резултат ударът се разпределя върху четирите крайника. Възрастните хора, освен ако не са акробати, при падане се клатушкат хаотично и най-често се приземяват на крака, а по-рядко – върху главата си. Децата падат с главата надолу, тъй като тя е относително голяма, което премества центъра на тежестта на тялото. При това те инстинктивно протягат ръце. Ето защо характерните травми при паднали от високо хора и котки са различни. Хората най-често чупят крака (възрастните) или ръце (децата), а също така си разбиват черепа. Докато при котките потърпевши най-често са четирите лапи.

Ако човек пада от девети етаж, има по-малки шансове да оцелее, отколкото ако би паднал от четвъртия. Колкото и да е странно, при котките е точно обратното. Статистическият материал, събран от нюйоркски ветеринари показват, че биха загинали само 5 процента от котките, паднали от височина 7-32-ри етаж, докато при падане от височина 2-6-ти етаж, това би се случило с 10 процента от тях.

Съществуването на пределна скорост на падането обяснява този удивителен феномен. При падането скоростта на тялото не нараства през цялото време, а се стреми към някакъв предел. Това е лесно за разбиране: съпротивлението на въздуха се увеличава със скоростта, и в края на краищата се уравновесява от силата на тежестта. От този момент скоростта на тялото престава да расте, ако формата на тялото не се променя. А силата на тежестта се определя от телесната маса. Пределната скорост на падането при коткатаколо 1200 км/ч) е примерно два пъти по-малка, отколкото тази при човека, и, съответно, тя има по-големи шансове да оцелее. Но това не е всичко.

Напълно вероятно е формата на котката до достигането на пределната скорост и след това да са различни. Докато котката чувства ускорението на падането, тя инстинктивно се напряга, изпъва гръб и протяга лапи надолу. Падайки в тази поза, котката може да си счупи лапичките. Но вероятността това да се случи е по-малка, отколкото при нетренирани хора след парашутен скок. Работата е там, че котката пада на сгънати лапи, смекчавайки удара при падането. Докато у човека няма подобен инстинкт. Само продължителни тренировки, като тези на парашутистите или гимнастиците, могат да го научат да се приземява с прегънати крака, подобно на котката. След достигането на пределната скорост ускорението намалява и котката инстинктивно разперва лапи хоризонтално. Така силата на удара се разпределя върху цялата площ. Интересно е, че лапите на повечето котки, паднали от 7-8 етаж са били счупени, докато в същото това време това се случва с една на 13 котки, паднали от девети етаж и по-горен.

Сега да се върнем на удивителната способност на котките да променят ориентацията на своето тяло по време на падане. Това ги сродява с барон Мюнхаузен, който се измъква от блатото, като се хваща за косите си. Но, за разлика от барон Мюнхаузен, котките при това не нарушават законите на физиката. Напротив, те умело се възползват от тях.

Тази простичка наука за изменението на ориентацията на тялото в пространството с помощта на променянето на формата е била известна на хората още в минали векове. А котките са наясно с принципите є от незапомнени времена. Но независимо от съвършенството на котешката акробатика, различните травми при падане от голяма височина са много вероятни. Затова може да се предположи, че еволюцията е изработила още някакъв механизъм за изцеление при котките. Колкото и да е странно, учените подозират, че котешкото мъркане е този механизъм. Установено е, че обикновената домашна котка мърка с честота между 22 и 24 херца. Тези вибрации спомагат за бързото възстановяване на котешките клетки. С други думи, те имат терапевтичен ефект.

Учени от Института за общуване с животните в Северна Каролина са установили, че котешкото мъркане помага и на хората. По мнението на изследователите, мъркането е аналогично на лечението с ултразвук, помага на раните да зарастват по-бързо и укрепва костите. Понастоящем се извършват изследвания, целта на които е да установят ефекта на мъркането върху остеопорозата.

Учени от университета в Минесота в продължение на десет години са наблюдавали пациенти – собственици на котки, и са стигнали до извода, че те значително по-рядко страдат от инфаркти. Ръководителят на изследването Андан Куреши и неговите колеги са анализирали данните за състоянието на 4435 американци на възраст между 30-75 години. Повече от половината от тях (2435 човека) били бивши или настоящи стопани на котки. В резултат се изяснило, че при котешките стопани рискът от смърт от инфаркт бил с 30% по-нисък, отколкото при хората, които нямат допир с мъркащи котани. Въпреки това причината, поради която собствениците на котки са изложени по-малко на сърдечно-съдови усложнения, засега не е известна. Предполага се, че животните помагат на човека по-леко да преживява стресови ситуации. В същото време не трябва да се изключва и това, че собствениците на котки по принцип са по-устойчиви на стрес и по-спокойни.